Незнайно защо, винаги когато нещо не е наред, мен ме обхваща някакво странно чуство на безпомощност…мдаа кофти работа!!! Опит да мисля…неуспешен, просто в главата ми се блъскат толкова мисли, че чак не откривам начина да се съсредоточа върху една. Ровя из нета, чета “повдигащи духа блогове” и…нищо! Нищо освен един глупав въпрос, а именно “Има ли смисъл изобщо?”. За всичко е виновна “любовта”, дааааа…няма друго обяснение. И защо хората не общуват, по-лесно ли е да премълчиш проблема и просто да чакаш да отмине? Не прераства ли така той в по-голям? Защото някъде там в бягането от отговорите човек губи и доверието на другия.

Това си заслужава да бъде повторено, “откраднах си го” от някъде, дори непомня от къде, но ме накара да се замисля!

… Оглеждам се… около мен няма нито решетки, нито огради, нито охранители… в такъв случай аз трябва да съм свободна, нали?! Но такава ли съм всъщност? Каква съм? Ако ми се прииска мога да скачам, да пея, да отида тук или там, но това прави ли ме свободна?

Едва ли! Има толкова неща, които ме ограничават и ме правят несвободна. И това не съм само аз, това си и ти, и той, и тя, и то… това се всички ние…